Послание

Любовта ми към Димитър беше странна. Обсебваща, дълбока, дръпната и детска, сякаш никой друг не трябваше да я разбира. Само ние – и то невинаги. Любовта му към мен обаче беше друга. Каквато съм я виждала по филмите, чела в книгите. Любов, която не можеш да срещнеш никъде – от тази, истинската, която вече не съществува.

На 20 март 2019 г. тази любов си отиде. Отиде си така внезапно, че скръбта замъгли осъзнаването. Последваха съмнения във всичко, в което вярвах. И досега, година след това, в живота ми има спадове и възвишения в резултат на шока от случилото се.

Посланието ми…

Траурът е нещо черно и тежко, нещо, с което всеки се справя сам – както може. Скръбта и мъката не намаляват и не отшумяват; ние, хората, растем около тях. Загубата на наши близки може да ни тласне към решения – не толкова добри за нас самите, но може и да ни посочи път към създаването на нещо по-добро, нещо светло. Нещо, което може да помогне на нас и на други като нас в мрачните моменти.

Опитвам се да пиша. И най-доброто, което аз успявах да постигна по време на скръбта си, беше да изливам в думи чувствата си. Да оставя моят отпечатък и да създам нещо, което да пази спомена за любовта ми. Да запазя спомена за моето момче и да успея да докосна хора, които искат да разберат. Да докосна хора, които преминават през подобна загуба. Или дори хора, които просто искат да усетят частица, от това, което чувствам аз.

Вярвам, че със стиховете си ще мога да стигна до съкровени кътчета в душите ви и се надявам, че ще успея да събудя емоции, които не са често срещани.

“Спомен” е моят начин да продължа оставената следа от Димитър и да докажа, че любовта е над общонормалните схващания, тя е по- силна от норми, догми, граници…

Приятно четене и ви благодаря, че ще запазите моя спомен.

С любов,

Деси